Преди почти 25 години, когато публикувах първия си роман, **"Хоузуотър"**, за последствията от изграждането на язовир в северозападна Англия, писането за природата изглеждаше различно — поне за мен. Макар че вече бяха се появили влиятелни романи за климатична катастрофа и оцеляване, като **"Z за Захария"** на Робърт С. О'Брайън и **"Смъртта на тревата"** на Джон Кристофър, нямаше спешна необходимост да се засягат тези теми. Тези истории се занимаваха с екстремни, изолирани бедствия — мутирал вирус, ядрена война — и бяха безмилостно мрачни. Те резонираха, но все пак изглеждаха като изключения. В по-лекия си вариант, **"Старк"** на Бен Елтън използваше сатира, за да разкрие корпоративната алчност, безразсъдното използване на ресурсите и разрухата, към която се втурвахме — макар че предпоставката му за милиардери, бягащи в космоса, днес вече не звучи толкова забавно.
Тогава хората бяха наясно с екологичните кризи, но езикът обикновено се фокусираше върху отделни проблеми — разрушаването на озоновия слой, глобалното затопляне, опустиняването, обезцветяването на коралите — а не върху пълния срив на земните системи. Визионерската научна фантастика съществуваше, но все още не беше се превърнала в движение. Писателите имаха свободата да пренебрегнат климатичните проблеми, ако пожелаят — нямаше належаща, неизбежна тема, която да изисква внимание.
До 2000-те години, след като климатичната наука се възстанови от политическите атаки, се появи вълна от тревожна документалистика, предупреждаваща за покачващите се глобални температури, масовите изчезвания на видове и хаоса, който ще последва, ако не променим курса. Книги като **"Шест градуса"** (Марк Линас), **"Свят без пчели"** (Алисън Бенджамин и Брайън Макколъм) и **"Наполовина изчезнало"** (Джереми Легет) даваха сигурен и мрачен сигнал за тревога.
Като романистка, привлечена от спешни теми, аз отговорих, превръщайки тези предупреждения в художествена литература. Резултатът беше **"Армията на Кархулан"**, която представя милитаризирана женска съпротива в наводнена, авторитарна Великобритания, където се налагат нормиране и контрол на населението. Обръщайки се назад, виждам, че тя е родена от чист, ужасен страх пред екологичния срив — и репресивните системи, особено за жените, които може да последват. Исках да превърна тези предупреждения в усещано, завладяващо преживяване за читателите.
Други писатели правеха същото. **"Пътят"** на Кормак Маккарти, може би най-мрачният роман за своето време, никога не назовава своята катастрофа, но показва, както отбелязва Джордж Монбио, свят, лишен от своята биосфера. Десетилетие по-късно **"Краят, от който започваме"** на Мегън Хънтър изобразява наводнена, разрушена Англия, където оцелелите бягат на север. **"Злато, слава, цитруси"** на Клер Вей Уоткинс проследява контракултурни бежанци в изтощена от суша Калифорния, опитващи се да оцелеят в толкова обширен и враждебен пейзаж, че той предизвиква неразбиране. Тази непоносимост — огромният мащаб на екологичната криза — скоро ще се превърне в нашата обща реалност.
Това не бяха хипотетични заплахи, а разгръщащи се реалности, удрящи най-силно маргинализираните общности. **"Голиат"** на Точи Ониебучи изследва расовите и исторически измерения на климатичния срив, проследявайки чернокожите американци, оставени в непригоден за живот, замърсен САЩ, докато те търсят смисъл и принадлежност. Кой страда най-много, когато удари бедствието, е централен въпрос. Ако тези истории предлагат някаква надежда или устойчивост, тя е краткотрайна, крехка или напразна — като далечни птици, кръжащи в умиращо небе. Сираци, отгледани в ада, крехка любов, сестринство. Надеждата е смазана или осмивана от ужасяващата реалност на умираща планета. От **"Последният човек"** на Мери Шели страхът от загубата на нашия дом и цивилизования начин на живот е подхранвал дистопичните истории. Климатичната фантастика, или "кли-фай", вече е самостоятелен процъфтяващ жанр, чиито теми се излагат на витрините на книжарниците. Но отчаянието ли все още е доминиращият тон?
Казват, че утопиите са трудни за писане — и може би по-малко увлекателни за четене. Джордж Оруел твърди, че "който се опита да си представи съвършенството, просто разкрива своята празнота". Тъмнината, от друга страна, е по своята същност драматична — провокативна, завладяваща и прекалено позната. Докато политическите усилия за защита на планетата се провалят, историите за екологичен ужас и отмъщението на природата може да отразяват нарастващия ни фатализъм. Дали дистопията служи като предупреждение, насочващо ни да избягваме бедствието? Или просто ни забавлява с мрачни визии, подсилвайки най-лошите сценарии?
Но дали Оруел е прав? Може ли този песимизъм да бъде самосбъдващо се пророчество, затварящо ни в хаоса, вместо да вдъхновява промяна? Може ли да заглушава надеждните повествования и да задълбочава усещането ни за безпомощност?
Утопията на един човек е кошмарът на друг. Все пак научната фантастика винаги е предлагала визии за прогрес — като творчеството на Октавия Бътлър, което предизвиква разрушителните инстинкти на човечеството и представя нови пътища на еволюция. Афрофутуризмът, роден от различни преживявания от тези на Оруел, изследва черната идентичност и самостоятелност, създавайки овластени бъдещини. Кой може да каже какво могат или не могат да правят историите?
И така, каква художествена литература трябва да пишем сега? Това беше въпросът, с който се борих, докато пишех **"Хелм"**. Трябва ли литературата да ни насочва към екологична адаптация и устойчивост? Трябва ли писателите да противопоставят надежда на гибелта, отхвърляйки апокалиптичното мислене? Могат ли историите действително да офорсят по-добро бъдеще — създавайки екоутопии на страниците, за да могат да съществуват и извън тях?
По време на панел на Британския съвет за писане за природата в Германия, един от слушателите зададе точно този въпрос. Робърт Макфарлън, модераторът, отговори без колебание: **"Да"**. Аз мълчах.
След години на дистопична фантастика, аз опитах надеждата в **"Вълчата граница"**, роман за възстановяването на природата и екологичното възстановяване във Великобритания. Едно надеждно "Ами ако?" — или поне така си мислех. Но неговата предпоставка — шотландската независимост и радикалната земеделска реформа — сега изглежда по-далечна от всякога. Седейки на този панел, почувствах се хваната в стари предположения: че тъмнината е домейнът на художествената литература, че романистите не са отговорни за промяната на общественото мислене. Свободата ми да избера екологична тема изведнъж ми се стори празна.
За авторите на документална литература, защитата на каузи е централна. Те се ангажират директно с проблемите, използвайки думите си за протест, кампании и вдъхновяване на действия. **"Тихата пролет"** на Рейчъл Карсън доведе до създаването на Агенцията за опазване на околната среда (EPA). **"Черни лица, бели пространства"** на Каролин Финни преразглежда расата, природата и достъпа до открито, преформулирайки дискусиите за екологична справедливост.
Художествената литература обаче се бори да засегне проблемите без... В един виртуален свят има безброй елементи в играта: герои, сюжети, пейзажи и теми. Една история може да осветли околната среда или дори да се върти около нея, но това не я превръща в манифест. Вдъхновяващо е да видиш писатели като Джордж Монбио, които се изправят срещу коренните причини за замърсяването и изчерпването — неолиберализма, капитализма и вкоренените разкази, които ни карат да вярваме, че потребителските икономики са фиксирани и непроменливи — като едновременно с това предлагат алтернативи.
Четенето на **"Диви хълмове"** на Лий Скофилд също ме впечатли дълбоко. Книгата представя процъфтяващото бъдеще на екологичното възстановяване в същите пейзажи, където се развиват **"Хоузуотър"** и **"Армията на Кархулан"**. Беше изненадващо, защото никога не бях си представяла оптимистична визия за собствения си регион — това ми се стори като подход, който не бях обмисляла дотогава.
Този ясен, целенасочен поглед е забележителен — вдумчив принос към системната промяна. Има и вълна от мощни книги, написани от жени, които изследват връзката на човечеството с природата: ястреби, зайци, планини, общи земи, реки. Тези произведения започват да разбиват смазващия фатализъм.
Художествената литература може да направи същото. **"Надгробно слово за дърветата"** на Ричард Пауърс показва силата на колективните действия в защита на природата. **"Поведението при полет"** на Барбара Кингсолвър намира красота сред тревожните планетарни промени, засягащи всички видове. Тези романи призовават учените да говорят по-силно, а читателите — да се ангажират по-дълбоко.
Това стана движещата сила зад **"Хелм"**, книга за единственият наименуван вятър във Великобритания — древен феномен, сега застрашен от човешката дейност. След години на спирания, преработки и премисляне, започнах да се питам дали трябва да си представям начини за излизане от сценариите на гибел, вместо просто да описвам конфликтите в тях. Отговорът беше "да".
Макар романът да засяга климатичните промени, неговият тон е различен — може би заради неговата тема: въздух, лекота и една неуловима, променлива присъ
