Докато следях развитието на президентската кампания на Камала Харис миналата година, си спомних как мислех и пишех за това колко забележително беше, че тя се превърна почти за една нощ в политическа тежка тежест. Преди това моментът, повечето коментари я описваха като вицепрезидент с малко влияние, която, дори според хората, помогнали ѝ да заеме поста, "не беше успяла да се справи с предизвикателството да докаже, че е бъдещ лидер на партията, да не говорим за страната". Друг забележителен аспект от кампанията ѝ беше фокусът върху настроението и спектакъла, а не върху съдържанието, или върху изграждането на доверие в Харис като ясна разлика от непопулярния и видимо отслабващ Джо Байдън. Новата ѝ книга **"107 дни"** — мемоари, обхващащи точния брой дни, с които разполагала, за да спечели президентския пост — много обяснява защо това се случи. Накратко, Харис и тези около нея, включително поддържащи я медии, се опияниха от собствената си шумотевица.
Ненарочно, **"107 дни"** е невероятно смешна книга — от онези, при които трябва да се смееш, за да не заплачеш. Докато второто управление на Тръмп се връща в по-дълбок хаос, Харис и алтернативната реалност, в която тя печели, придобиват катастрофално, почти митично качество. Сякаш ни казва, че нейното поражение не е трагичен обрат на съдбата, а фарс. Не е съществувала по-добра, потисната версия на Харис, възпряна от обстоятелствата — само една жена с поразителен липса на самосъзнание и склонност да се възвеличава.
Книгата разкрива политик, погълнат от механиката на политиката, а не воден от убеждения, дълг или ясна система от ценности, които да я отличават. Нейният отговор по време на кампанията — че нищо не ѝ идва на ум, когато я питат какво би направила различно от Байдън — не беше предпазливост, а честност. Няма признак, че например тя би заела съществено различна позиция по Газа, освен да използва по-балансиран език за състраданието. Също така няма и знак, че би се заела сериозно с икономическата политика, въпреки че обвинява програмата на Доналд Тръмп, че работи "най-добре, ако работи за тези, които притежават големите небостъргачи".
Тази липса на distinct програма обяснява защо често изглеждаше неясна, нервна и несвързана. Как реагира, когато научава, че ще бъде кандидатката? Като си напомня (и на читателите), че има най-добрите контакти, разпознаваемост на името и най-силната кауза. Опитва се да омаловажи амбициите си, казвайки, че е "знаела, че може" да бъде президент само защото "е искала да върши работата" и винаги е била "защитник". Но няма нищо лошо да се стремиш да бъдеш президент — всеки кардинал мечтае да стане папа, както се казва в **"Конклав"**, дори да си признаеш със срам: "На тази възраст и все още да не се познаваш."
Преобладаващото ми чувство докато четях беше: боже, наистина беше толкова зле, колкото изглеждаше. Кампанията, изпълнена с знаменитости, не беше признак на паника, а отразяваше предпочитанията на Харис и екипа ѝ. Те вярваха, че такава звездна сила показва, че тя "кани всички в кампанията", сякаш знаменитости могат да обединят хората вместо нейните собствени политики и политически умения. Потъването в театралната страна на американската политика е толкова пълно, че дори има ред за Джон Бон Джови, който изпълнява за нея — възприет като добро предзнаменование, защото той е изпълнявал за печеливш кандидат в **"Западното крило"**. Медиите я обожаваха; един автор от **"Уошингтън Поуст"** похвали нейния подход към Газа, като каза: "И ето, тя проведе кораба си през невъзможния пролив." Джон Фавро нарече Харис "гледка за очите" на демократическата конвенция.
Загубих бройката колко пъти тълпите бяха описани като експлодиращи или ревящи. Във възторг. Аплодисментите за изявлението на Харис в "Събботна вечер на живо" бяха сред най-силните, някога чувани. Тя преминава през най-големите си успехи, разкривайки политик, изгубена във възхищението на ентусиазирани, самоизбрани тълпи и модерни студия, но фатално неспособна да се свърже с избиратели извън този балон. Тези избиратели бяха разочаровани от демократите, отказвайки да слушат или обръщайки се към Тръмп.
На пълноекранна снимка бившият американски президент Джо Байдън присъства на церемония за сбогуване на главнокомандващия в Министерството на отбраната във Форт Майър с Камала Харис. Снимка: Евелин Хокстайн/Ройтерс
Байдън често се появява като егоцентрична и дребнаво характера, хващайки я за петите и причинявайки разсейване. Въпреки това, тя многократно подчертава лоялността си към него — до толкова, че не можеше открито да го критикува, както някои изискваха ("Хората мразят Джо Байдън!", каза ѝ старши съветник). Лоялността ѝ обаче не я спира да намеква, че Байдън е бил тежест, споменавайки я твърде късно в речите си и звънейки ѝ преди големия ѝ дебат с Тръмп, за да прикрие заплаха, ако говореше зле за него.
Най-разкриващото и тревожно е нейният поглед върху демократическата establishment, а оттам и слабата надежда за пробуждане в нейните редици — такова, което да може ефективно да се противопостави на Тръмп сега и на тръмпизма в бъдеще. Тези 107 дни бяха кратки, но събраха процес, при който партията и нейният кандидат трябваше бързо да намерят убедителна визия за американците. Резултатът беше да избягват рисковете, да обещават приемственост и да порицават несъгласните като поддръжници на Тръмп, всичко това със стил. Това не беше достатъчно и никога няма да бъде.
Отговорът на "какво се обърка" не е липса на време да се установи Харис. Той е, че дори сега, с достатъчно време за размисъл и честност, тя остава политик, твърде фокусирана върху имиджа и напълно оправдаваща себе си за провалите, обвинявайки лоша политическа ръка. Какво повече може да се каже, освен "на тази възраст и все още да не се познаваш."
Несрин Малик е колумнист на "Гардиън".
Често задавани въпроси
Разбира се, ето списък с ЧЗВ относно аргумента на Несрин Малик за мемоарите на Камала Харис и състоянието на отричане на Демократическата партия.
Общи въпроси за начинаещи
1. Кой е Несрин Малик и какъв е нейният основен аргумент?
Несрин Малик е колумнист на The Guardian. Нейният основен аргумент е, че изборният мемоар на Камала Харис "The Truths We Hold" избягва дълбока, честна критика на провалите на Демократическата партия и вместо това представя полирана, прекалено оптимистична история, която показва, че партията е в състояние на отричане относно системните си проблеми.
2. Какво е състоянието на отричане, за което говори Малик?
Това е идеята, че Демократическата партия отказва напълно да признае защо се затруднява да се свърже с много избиратели. Вместо да се изправят пред проблеми като слаба стратегия на ниво база, приемане на определени групи избиратели за даденост или неспазване на ключови обещания, партията често обвинява външни фактори като дезинформация или републикански обструкции.
3. За коя книга става дума?
Става дума за книгата "The Truths We Hold: An American Journey" — мемоарите, написани от Камала Харис, които описват живота ѝ и нейната гледна точка за изборите през 2020 г.
4. Защо мемоарите на Камала Харис са фокус на тази критика?
Като високопоставен лидер и потенциален бъдещ президентски кандидат, нейните мемоари се възприемат като представител на официалния нарратив на партията. Малик твърди, че като омаловажава вътрешните конфликти на партията и тесните изборни победи с история за триумф, мемоарите са пример за отричане на по-дълбоки, нерешени проблеми.
Разширени аналитични въпроси
5. Какви конкретни провали смята Малик, че демократите отричат?
Малик посочва провали като прекалената зависимост от харизматични лидери вместо от силни политики, приемане на чернокожия вот за даденост без да се предоставят пропорционални ползи и неспособност да се изгради трайна мултирасова коалиция, която да печели последователно избори.
6. Как според Малик нарративът на мемоарите допринася за това отричане?
Малик предполага, че мемоарите представят победата през 2020 г. като морален и политически триумф, като по този начин заобикалят критичен анализ за това колко близка всъщност беше надпреварата, нарастването на гласовете за Тръмп и подлежащото недоволство, което демократите не са разрешили адекватно.
7. Каква е опасността от това състояние на отричане за Демократическата партия?
Опасността е, че без честна самокритика партията ще продължи
