Първата година на Киър Стармър като министър-председател беше определена от силно желание за контрол — независимо дали става въпрос за управлението на собствената му партия, ограничаването на гражданските свободи и протестите, или създаването на страх сред уязвимите групи. За една уж центро-лява партия този авторитарен подход не съответства на обещаната „промяна“ от консервативното управление.
Правителствата и политиците винаги са търсили контрол — това не е нищо ново, датира още от „Владетелят“ на Макиавели през 1532 г. Но когато лидерите възприемат властта като самоцел, приоритизирайки контрола пред смислената промяна, те се вкопчват. В един все по-нестабилен свят твърдият контрол само влошава нещата.
Същата мания за контрол съществува и в институциите, които изпълняват правителствената политика. Бюрокрациите разчитат на строги правила, твърди йерархии и негъвкаво мислене — често с прекалено самоуверена позиция. Макар че известна структура е необходима, прекаленият контрол задушава креативността и сътрудничеството. Независимо дали става въпрос за повърхностни обществени консултации или провал в справянето с климатичната криза, тази нужда от контрол пречи на истинския прогрес.
Най-просто казано, целеви показатели, решения, взети отгоре-надолу, и прекаленото микроуправление на правителството няма да решат климатичния срив, кризата на скъподвижността, епидемиите от психични заболявания или спадащото доверие в политиката. Експерти наричат този преплитащ се набор от кризи „поликриза“ — характеризираща се с дълбока несигурност и изключителна сложност.
След пандемията някои политически дейци започнаха да признават несигурността. Доклад за Европейската агенция по околната среда от 2002 г., преглеждащ над век от политически решения, установи, че пренебрегването на несигурността често води до провали — като по време на кризата с луда крава. Докладът заключи, че политиците се нуждаят от повече смирение, признавайки това, което не знаят. Когато институциите се правят, че имат всички отговори, те остават неподготвени — а лидерите, обсебени от контрол, отхвърлят алтернативни гледни точки. Това мислене е опасно в свят, изправен пред надигащ се фашизъм и екологичен колапс.
Но жаждата за сигурност не е само политически проблем. Психологията, невронауката и философията показват, че мозъкът ни е програмиран да търси сигурност. Несигурността задейства мозъчната реакция на страх, активирайки амигдалата — еволюционен механизъм за оцеляване. Обществото усилва това, като медиите и политическите фигури предлагат прекалено опростени мнения, вместо да се борят със сложността. Лъжливите и подвеждащи твърдения не само разпространяват дезинформация — те също задействат инстинктивната ни реакция на страх. По време на икономически спадове и несигурност крайно десните групи експлоатират това, предизвиквайки емоционални реакции срещу маргинализирани общности. Когато тези на власт приемат и усилват тези въображаеми страхове, това не е случайност — това е умишлена тактика за запазване на контрола.
Преобладаващата форма на власт в обществото, включително в днешната Лейбъристка партия, остава „власт над“ — система, изградена върху контрол, господство и принуда. Този стил на лидерство създава напрежение и стрес, които задействат нашите примитивни реакции на заплаха, правейки хората параноични и прекалено контролиращи. Разпознавам тези тенденции — когато станах директор на 27 години, моята самоувереност ме накара да искам да управлявам всичко до най-малките детайли. Трябваше съзнателно да се противопоставя на този импулс, за да насърча сътрудническото лидерство. Концепцията за „задържане на несигурността“ ми помогна да спра, преди да действам според първия си импулс или историите, които умът ми създаваше. Научи ме искрено да обмислям различни гледни точки, вместо да ги отхвърлям. Макар че все още правех грешки, оставах отворен да разглеждам своите контролиращи и перфекционистични навици.
Докато „приемане на несигурността“ често се появява само в книгите за самопомощ — и изглежда безсмислено, когато се бориш да платиш наема или се изправяш пред депортация — прилагането на този принцип към нашите институции би могло да се противопостави на авторитаризма. Той насочва към сътворчество, плуралистично мислене, което разбива твърдите категории, и формиране на съюзи срещу крайно десните движения.
Вече сме 25 години в това столетие, с предупреждения от IPCC за затопляне до 5,7°C до 2100 г. — което ще направи голяма част от планетата непригодна за живот — докато фашизмът набира сила. Справянето с климатичната криза, оживяването на демокрацията, създаването на по-здравословна култура и преструктурирането на икономиката ни изискват да се отдалечим от системи, базирани на контрол. Трябва да се научим да отпускаме. Какво точно имаме да губим?
Фран Боейт е треньор по лидерство, фрийлансър и писател.
