Сред руините на срутен жилищен блок една картина остана в паметта ми: книга, която бях превел от английски на персийски, лежеща полузаровена в прах и пепел. Корицата ѝ беше скъсана и омърсена, страниците - нагънати и опечени, но текстът все още се четеше. Все още говореше.
Два дни по-рано, на 13 юни 2025 г., израелски ракети започнаха да удрят Техеран. Нямаше сирени, само внезапни, яростни експлозии. Интернетът беше напълно прекъснат. Бях в апартамента си и превеждах "Превеждайки себе си и другите" на Джумпа Лахири – книга за това какво означава да пренасяш думи между езици, за етиката и тревогите да говориш с гласа на друг. Докато сградите рухваха, аз седях и редактирах текст, който тихо отстояваше издръжливостта на смисъла.
Всичко спря. Книга, която издателят ми беше на път да изпрати за печат, остана в капана, когато печатницата затвори. Книжарниците се затваряха една след друга. Една нощ, когато експлозиите бяха твърде близо, семейството ми и аз се спуснахме долу в избата под паркинг гаража. Не можех да спра да мисля за библиотеката в апартамента ми, пълна с речници, редки томи, които бях събирал с години, и всяка книга, която някога бях превел. Тази библиотека беше делото на целия ми живот и не знаех дали аз, или тя, щяхме да оцелеем през нощта.
Партньорката ми замина с родителите си за градове, които смятаха за по-безопасни – места, които дни по-късно също бяха ударени. Дъщеря ми отиде в друг град при майка си. Докато влакът ѝ потегляше, тя ми изпрати снимка: в далечината горяше фабрика, черен дим се виеше към небето. Най-близките ми хора изведнъж бяха другаде, а опасността като че ги последваше.
През тези дни настроенията се носеха над града като атмосферни фронтове: внезапен страх, тревога, морален гняв срещу несправедливостта, след това вцепененост. Отвъд емоционалната тежест, бомбардировките разбиха способността ми да работя. Без електричество и интернет нямах достъп до мигновените търсения и справочници, които преводът изисква.
Навън ударните вълни изскубваха прозорци от рамките им; в къщата на братовчедка ми всяка стъклена плочка беше срината, мебелите повредени, разбити домакински вещи разпилени из стаите. Когато я посетих, една жена седеше пред руините, рисуваше на мольберт, отказвайки да остави на тишината и праха последната дума.
В социалните мрежи се разпространи снимка на Парния Абаси: 23-годишна поетеса, убита при ракетен удар по сграда. Нейното стихотворение стана вирално заедно с образа ѝ: **Аз ще свърша / Аз горя / Ще бъда онази угаснала звезда.**
На улица, където някоге купувах речници, видях възрастна жена, която тичаше между алеите, викайки име. Съседи казаха, че тя беше загубила син в Ирано-иракската война преди над 30 години, а сега, с Алцхаймер, бомбите бяха събудили някакво затрупано спомнение. Тя търсеше дете, което никога нямаше да се върне у дома – на който и да е език.
Всички ние превеждахме по свой начин: превръщайки разрушението в образ, смъртта в стих, скръбта в търсене.
Една седмица след началото на атаките, все още заобиколен от разруха, се залових да превеждам "Много луни" – детската приказка на Джеймс Търбър за цар, чиято дъщеря ще оздравее само ако може да държи луната. Макар написана за деца, тя имаше дълбок смисъл за мен тогава. Самият Търбър, който постепенно ослепя след детска злополука, но продължи да твори до края на живота си, разбираше нещо за стремежа към невъзможното. Чудех се дали луната не е онова спокойствие, за което всички копнеем – привидно недостижимо, но все пак струващо си да се стремиш към него.
През тези нощи на бомбардировки разбрах превода не просто като литературно занаятчийство, а като акт на съпротива, на упорстване, на задържане.
Един ден, по светло, експлозии удариха затвора Евин в Техеран; по същото това време аз превеждах пасажи на Лахири за бившия лидер на Италианската комунистическа партия Антонио Грамши, който пише от килията си, поиска повече речници и настояваше изучаването на език да стане неговата "преобладаваща дейност". За Грамши преводът беше – както го описва Лахири – "едновременно реалност, стремеж, дисциплина, котва и метафора". Той веднъж отбеляза, че дори да го екзекутират, ще прекара нощта преди това, спокойно изучавайки китайски.
И тогава видях снимката. Появи се в новинарски сайт, показвайки руините на друг жилищен блок. Там, сред отломките, лежеше един от старите ми преводи – белязан, но цял, с името ми на корицата. Снимката беше цветна, но изглеждаше черно-бяла, безжизнена сред бетона и развалините. През по-голямата част от кариерата си бях невидим, както често са преводачите. Но ето го моето дело, направено видимо – повредено, но издържащо.
Дълго време се взирах в образа. Лахири пише, че "всеки превод е политически акт", но никога не бях усетил пълната тежест на тези думи до този момент. Да превеждаш, дори под бомбардировки, беше да заявиш: "този глас има значение". Той няма да бъде изтрит. Преводът не е просто пренасяне на истории между езици; той е помощ за тяхното оцеляване, когато всичко друго се руши. Той е тих, упорит отказ да изчезнеш.
Често задавани въпроси
Разбира се. Ето списък с често задавани въпроси по темата "Момент, който ме промени: в бомбардираните руини на жилищен блок видях книга, която бях превел".
Общо разбиране
В: За какво е тази история?
О: Това е лично есе за автор-преводач, който, докато посещава руините на сграда, разрушена във война, открива копие на книга, която е превел. Това неочаквано откритие води до дълбок момент на размисъл за връзката, загубата и силата на думите.
В: Това истинска история ли е?
О: Текстът е представен като лично повествование или мемоари, така че се основава на реалния житейски опит на автора.
В: Къде се е случило това?
О: Конкретното място често не се назовава в заглавието, но обстановката изрично е военна зона/бомбардираните руини на жилищен блок. Контекстът предполага, че може да е от конфликти в места като Украйна, Сирия или други.
Теми и значение
В: Защо откриването на книгата беше такъв силен момент?
О: То създаде рязък личен сблъсък между два свята: абстрактната работа на преводача и бруталната реалност на войната, където тази работа физически се е озовала. То направи работата на преводача осезаемо реална и го свърза директно с жертвите.
В: Какви са основните теми на тази история?
О: Ключови теми включват крехкостта на живота и цивилизацията, трайната сила на изкуството и литературата дори в разрухата, неочакваните връзки, създадени от превода, вината на оцелелия и намирането на смисъл в хаоса.
В: Какво символизира книгата сред руините?
О: Книгата често символизира устойчивост, памет и човешка приемственост. Тя е осезаемо парче култура и нормален живот, оцеляло след разрушението, представлявайки надежда и идеята, че историите надживяват насилието.
За превода и ролята на автора
В: Защо е важно, че авторът е преводачът?
О: Това добавя дълбок слой на лична отговорност и интимност. Те не откриха просто някаква книга, а откриха част от собствения си труд, своя интелектуален и емоционален принос, лежащ сега в руините. То ги принуждава да се питат за целта и обхвата на работата си.
В: Каква книга вероятно е била?
О: Макар и не уточнено, предвид контекста, вероятно е била
